Blues Pills и Van Cock @ Mixtape 5, 9.03.2017 - Едно синьо хапче и си там

Тихите блусарски акорди на дъжда съпровождат бодрия ритъм на стъпките ни, докато се устремяваме към подлеза на НДК. Някъде около слънчевия ми сплит е заседнало онова сладко трепетно усещане, вълнуваща смес от големи очаквания и нулева представа какво точно се очаква. Разнородните групички пред клуба не тласкат категорично предчувствията в дадена посока, затова директно влизаме и се настаняваме, опипвайки атмосферата с поглед. Цветен и привлекателен щанд с мърч точно до входа предлага разнородни тениски, суичъри, плочи, дискове и значки на Blues Pills (поблазних се от тишърт с изкушаващ трайбъл дизайн, но цените бяха европейски).

Запасяваме се с по питие, разполагаме се стратегически и не след дълго регистрираме раздвижване по сцената – за сета си се качва подгряващата група Van Cock. Не разполагам с каквато и да е предварителна информация за тях, така че отварям уши и очи на макс за впечатления. Нещата тръгват в общо взето стандартна, лежерна рокенрол посока. Както името предполага, момчетата са наперени и наблягат на айляшкото настроение. Готини акценти като дайренце и акорди на баса вкарват приятен гъдел, а вокалът е като изваден от „Казабланка“ (в парчето Easy, което не е кавър на Faith No More, по една или друга причина, леко ми напомни на Майк Патън). Песните се нижат една след друга и някак все пак успяват да ни унесат в някакъв горещ, мързелив, напоен с много текили следобед в Дивия запад. Мислено пожелавам на бандата творческите им търсения да се развият интересно и ги изпращаме с аплаузи и усмивки под мустак.

Със затаен дъх и вперен в тъмната сцена поглед посрещаме хедлайнерите на вечерта – Blues Pills. Как обаче се посреща слънцето посред нощ?! На сцената излизат четирима усмихнати хипи младежи, облечени като в седемдесетарско видео, а по средата, на специално подготвено килимче, традиционно боса излиза Elin Larsson и всички сме безапелационно омагьосани. „Diva“, „кълбо от енергия“, „fеmme fatale” - няма клише, което изчерпателно да опише първичния заряд на това подскачащо чудо. Да, момчетата от бандата са страхотни музиканти и симпатяги, но ако някой твърди, че е успял да откъсне поглед от нея за повече от няколко секунди, ще го проверя за плуващи в очите корабчета.

Тя се усмихва, поздравява публиката топло, за да я взриви миг по-късно. Пее, подскача (докато пее!), танцува, облечена в ретро секси гащеризонче (намигване към сънародниците им ABBA?), косите ѝ са златни и неслучайно откриващото парче е Lady In Gold. На фона на нейната невъзможна енергия, момчетата от групата са демонстративно контрастно безизразни, което създава някакъв допълнителен пласт на въздействие. Китаристът Dorian Sorriaux не се страхува от олдскуул похватите ала Хендрикс, като според ценителки сред публиката напомня силно и на младия Иън Андерсън. Не успях да открия името на петия концертен член на бандата, който допълваше хармониите с втора китара или с класически Хамонд орган.

Визията, музиката и атмосферата със замах ни пренасят в Уудсток; психеделичният рокенрол отваря нови място в сърцата ни за надежда, свобода и обич. Сложни хармонии, дълги сола и виртуозни вокали оплитат въображението в мрежа от цветове и вкусове. Очаквам да забавят, да се уморят, но те сякаш черпят енергия от друго измерение – бавните парчета са едва 3-4 в близо двучасовия сет от 17 песни.

С хитовата Highclass Woman Elin поздравява всички дами по повод вчерашния 8-и март и им пожелава да са силни и самостоятелни, като малко след това ни разкрива и фината си, уязвима, нежна страна – седнала абсолютно сама на Хамонд-а, акомпанирайки си на I Felt The Change. По време на чувственото ѝ соло изпълнение, момчетата от бандата са притихнали на стълбите от двете страни на сцената, вперили поглед в нея – попиващи обаянието ѝ като нас, простосмъртните зрители.

След това всички се качват на сцената, за да избухнат с още едно парче и два биса – изненадващ свежарски кавър на Somebody To Love (Jefferson Airplane) и феноменалния хит Devil Man, който забиват безкомпромисно и доразмазващо. Светлините се включват, за да обявят края на това пътуване, и петорката прави групов поклон, преди да се впусне в топли ръкувания и поздрави с публиката.

Разтъркваме невярващи очи, не съвсем сигурни що за торнадо ни отнесе. След минути нощният студ гали ръцете ни, а дъждът отново ни изпровожда в ритъм, този път – психеделичен рокенрол.

Leave a reply