Звезди от АХАТ и АНАЛГИН, Част Втора: Не ни пукаше за последствията – ще правим това, което трябва, пък да видим какво ще се случи.

Кажи нещо за бъдещите ти планове с АНАЛГИН?

Наскоро си говорихме с колегите, че лично аз имам идеи вече за нов материал. Може би през  зимния сезон, когато има по-малко работа, ще поработим по нови песни. И като излезе този албум, ние вече ще имаме материал за следващия. Така като гледам той се очертава малко по- различен, но не толкова като дух. Ще е нещо средно между това, което беше досега АНАЛГИН, но и малко в стил АХАТ, по-мелодичен хеви метъл. Такива идеи имаме засега. Освен това: албумът е записан на български, защото аз съм на принципа, че в България трябва да се пее на български език. Ако едно време бяхме изпяли „Черната овца“, или „Земя на слепци“ на английски, никой нямаше да ги помни днес. Но ще дам за превод песните, доколкото могат да се преведат. Нямам време да се занимавам, пък и вече английския не ми е толкова пресен. Когато се върнах от Щатите и после правихме американския албум с АХАТ, аз тогава мислех на английски и нямаше проблеми да пиша текстове, защото всичките текстове в албума съм ги писал аз. Въпросът е, че сега ми отнема много повече време това нещо, а пък аз го нямам. Затова ще ги дам на разни хора да ги адаптират, ще ги изпея още веднъж и вече ще пробваме да продаваме албума навън.

Какви ще са самите текстове? В предишните албуми на АНАЛГИН продължаваш социалната линия от текстовете на АХАТ.

Това е, което е у мен. Пък и не само. Гледам хората около мен и от там идва цялата история. И в новият албум текстовете не са по-различни.

Ти живя в САЩ, имаше група там, направи записи. Смяташ ли, че при сегашните условия на музикалния пазар за рокмузикант от Източна Европа е възможно да направи пробив на международната сцена?

Просто трябва само с това да се занимава човек. С нищо друго. Което е много трудно, защото като отидеш в друга държава, догато се ровиш из средите, докато намериш подходящи хора, трябва или да си местен и живеещ при мама и тате, или да имаш много добра работа, за да можеш да се финансираш. Трудно е, но не е невъзможно. Особено сега, когато никой не гледа откъде си, стига да вършиш работа. На мен, когато бях Щатите, гледаха като на екзотика. За тях бях просто европеец. Единственото важно е, че трябва само с това нещо да се занимаваш, с нищо друго, за да стигнеш донякъде.

Вече 25 години след издаването на „Походът“, като че никоя рок група не е издавала нещо, което дори да се доближава до него като цяло. Според теб на какво се дължи това, вие ли бяхте супер талантливи, някаква конюктура ли ви помогна...?

Не, тогава просто имахме късмет. Събрахме се точните хора за тази работа на едно място. Това беше.  С такава нагласа бяхме, че не ни пукаше за последствията – ще правим това, което трябва, пък да видим какво ще се случи. Така и стана. Божо пишеше такива песни. В България хората харесват този вид рок и метъл и той го усети много точно. Преди това свирехме малко по-различно, по-прогресив, ако щеш. Една част от групата бяхме от консерваторията и ни се правеха по-музикантски неща. Харесваше ни много. Но в един момент решихме, че можем да правим музика, която да ни е интересна на нас, но съответно и за хората по този начин. И тогава си спомням Божо донесе запис на „Дървото“, изсвирено на кухарка. Бяхме у нас, правехме някакъв  ремонт и останалите помагаха. Божо ни го пусна и каза: „Ето това парче ще направим сега.“ Помислих си, че с него ще избием рибата, така и стана. Ние тогава свирехме новите песни на живо, гледахме как ще реагира публиката и от нейната реакция зависеше дали парчето ще просъществува, или не. На един концерт в зала „Универсиада“ заедно с другите песни изсвирихме и „Дървото“ и реакцията беше убийствена просто. Стана страшно вътре в залата.

https://www.youtube.com/watch?v=QJjoMtO0h8k

 

И оттам се започна. И „Огнени души“, и „Нашият път“, „Земя на слепци“...Малко по-късно дойдоха „Брадвата“ и „Черната овца“. Това беше в края на 1987 година. През следващата година вече бяхме готови с песните, които влязоха в „Походът“. И постепенно дойде един момент, в който ние даже нямахме издаден албум, когато пътувахме из цяла България и събирахме по 1000-2000 души в разни читалища, залички и спорни площадки, къде ли не.И тогава концертна дирекция „Музика“ ни взеха на работа.

Какви заплати взимахте там?

180 лева на човек, без таксите, значи 200 бруто. С десет концерта си изпълнявахме нормата за месеца, за да ги изкараме. През останалото време обаче ние се връщахме обратно по тия места, защото Денис винаги се сдушваше там с местния „настойник“, бил той комсомолски секретар, или шефът на читалището. И като ходехме някъде, примерно след две седмици отивахме пак там. Само че вече за хонорар и по друга линия, например като читалищна дейност, или нещо подобно. Тръгвахме за по десет дни на турне, прибирахме се за ден-два, колкото да си изперем дрехите и тръгвахме пак. Така минаваше целият месец.

Бяхте изключително активни...

През 1987 не толкова, още набирахме скорост, но през 1988-9 година беше страшно. Правехме страхотни концерти. Има хора, които и до днес помнят определени концерти. Сега като ходя насам-натам, било то с АНАЛГИН, или сам, идват хора при мен да си говорим за тези концерти.

Ахат1

Текстовете на песните ви от онова време са плашещо актуални и днес. Няма и думичка за изхвърляне от тях. Защо така се получи, че 25 години по-късно се случват същите простотии, срещу които пеехте?

Ами то нищо не се е променило. Аз съм далеч от политиката, но според мен политиците се научиха, че докато българския народ има пари за хляб и за за ракия, няма да тръгне да прави бели, или нещо от сорта, като да сваля правителства със сила. Но в последно време ми впечатление, че хората са станали малко по-будни в сравнение с отминалите години. Имам чувството, че на народа почва да му омръзва повече, отколко преди, защото статуквото на мизерия се запазва много дълго време. Тук няма средна класа, има много богати и много бедни. И ако продължава още малко така, политиците ще имат проблеми не от политически, а от социален характер. И то хората ще тръгнат да правят золуми и бели, без да се съобразяват нито с Европа, нито с каквото и да е.

Знам, че много сте се разпиляли с останалите от АХАТ, всеки си има собствените проблеми, живот, бизнес. Възможен ли е реюниън между вас, и то творчески, с нов материал, а не само за някой концерт?

Според мен на този етап не, защото колегите са заети със съвсем други неща. Животът се промени много. Ако трябва да бъда откровен, много от тях не виждат смисъла от такова нещо. Хубаво, ще се съберем, ще вложим безкрайни дни и нощи в труд. С каква цел? Тепърва да тръгваме на кръстоносен поход из Европа няма смисъл, защото сме на по петдесет години хора. Ако сега бяхме на двайсет години и се бяхме събрали същите хора, със сигурност щеше да има отзвук, щяхме да стигнем донякъде. Ние и тогава, през 1990 година, когато отидохме в Холандия, подадохме документи за един фестивал, организиран от „Ямаха“. От 600 групи, избраха за участие пет групи, една от тях беше АХАТ. Обаче фестивалът беше за друг регион на Европа и ние като чужденци не можахме да се класираме. Дисквалифицираха ни за това нещо. Тогава казаха, че не можем да продължим за фестивала, но биха искали да работят с нас. Обаче мениджъра ни им каза: „Те имат договор с мен, и още една година не могат нищо да правят“. Тесногръда балканска душица! Беше хърватин, можеше спокойно да влезе в голямата игра, но се уплаши не му избягаме. И тогава според мен изпуснахме пиленцето. Това беше една от причините да се откажем навремето.

Ахат2

Относно другите ти занимания, свързани с музика...

Да, другата ми гордост е ролята ми в „Исус Христос суперзвезда“. Гордея се, че съм част от историята на това велико произведение, било то и в България. Изкарахме няколко сезона в Музикалния театър. Последно Бойко Илиев я прави. Тогава играх само веднъж и си счупих ръката. И това беше.

Как се чувстваш в качеството си и на певец и изпълнител и същевременно на радиоводещ? Нямаш ли някакво вътрешно противоречие?

Аз съм за делото, по принцип. Предаванията ми доставят удоволствие и някак си ме успокояват. Защото знам, че това, което върша се харесва на хората. Няма нищо по-хубаво от това да радваш хората.

Остава ли ти време за някакво хоби извън музиката?

Да ти кажа честно, откакто отново съм млад баща, нямам много време за други работи. Всичко ми е свързано с малката основно (Става дума за Малвина, двегодишната дъщеричка на Звезди – б.а.). Даже сега, като свършим тук, отивам да я взема от яслата. Това е нещото, което ме вълнува изцяло. Иначе обичам да гледам филми.

Израснал си в семейство на пилот, цял живот си бил около самолетите. Някакъв спомен, който да ти е легнал на сърцето, свързан с това?

Бил съм много малък, 7,8 годишен. Баща ми вече беше напуснал военните и летеше в БГА. Първият му самолет там беше ИЛ 14 – пътнически самолет. Той тогава отвреме-навреме ме взимаше на полети с него – те летяха из страната тогава. Спомням си, че бяхме над Стара планина. И оставиха самолета в ръцете ми. Аз седнах на мястото на баща ми, той ми обясни какво да правя. Беше нещо, което никога няма да забравя – една огромна машина в малките ми ръце се движи по мое желание. Също много съм пътувал над океана. Когато няма облаци и всичко се вижда, е изключително красива гледка. Виждал съм я и от пилотската кабина на самолет. Тогава със собствените си очи можеш да се увериш, че земята е кръгла.  Другото нещо, което ще правя поне докато не започнат да ми треперят ръцете, е модели на самолети. Тези от двете световни войни. Наскоро намерих уникален модел на руския бомбардировач от Втората световна – Ил 2. А сега предстои да правя „Червения барон“ от Първата световна – онзи с трите крила. Тези неща много ме забавляват.

Много благодаря за интервюто и отделеното време!

MetalHall

Leave a reply