Борбата на SEVI (Част първа)

За SEVI, най-актуалната  българска рок група в момента от новото поколение, могат да се изпишат много неща. Ако влезем в клишетата, банални, но почти винаги верни, историята на тази банда е свързана и със страст, и с талант, но най-вече с много труд и инат. Ненадминат инат нещата да се получат както трябва, независимо от трудностите по пътя.

Помня първия си сблъсък със SEVI. Бяхме десетина дърти металяги, приятели от време оно и заседнахме в софийския клуб Rock It. Някои от нас не се бяха виждали десет и повече години, и не се интересувахме твърде от фестивала на млади рок групи, който се провеждаше в заведението по това време. За да сме по-далече от суетнята и шумотевицата, бяхме на долния етаж. Всеки, който е бил в Rock It знае, че има озвучаване и видеомонитори навсякъде, дори в тоалетните, така че човек буквално навсякъде из клуба да следи какво се случва на сцената. Това ни устройваше. Докато се наливахме с бира и уиски, можехме да хвърляме едно око(ухо) към свирещите групи, без това да пречи на разговорите ни, доста наситени с информация –  точно като за хора, които дълго не са били заедно.

Часовете се занизаха неусетно, заедно с тях и количеството пресушени бутилки сериозно нарастна, а междувременно групите на фестивала идваха, забиваха и отстъпваха място на други. Вечерта напредна. А след малко по-продължителна пауза по уредбите се чу нещо, което надминаваше по качество на музика, звук и свирене всички предходни изпълнения. В пъти.

Разговорът в компанията ни стана вял, накрая съвсем затихна. Заслушахме се. Сред нас имаше трима барабанисти, китарист и вокалист - все бяхме хора, слушали доста музика и с отношение към нея.

"Абе, я дайте да ги видим тия какви са" - предложи някой. И се замъкнахме към горния етаж, наземния, където се намира сцената в Rock It - все тежки гемии, уж улегнали типове, около четиридесетгодишни. Групата, която ни размърда задниците се оказа именно SEVI. Беше преди малко повече от две години, през 2012 година. Събитието, на което се бяхме случили, беше обявено като 23 & 1/2h Rock it Marathon и организирано точно от тях. Чак сега си давам сметка, че трябва да си доста куражлия, за да направиш такова нещо, при условие, че ти сам си почти новобранец на сцената.

Тогава за пръв път в главата ми светна лампичката, че може би не всичко в автентичния български рок е загубено, има лъч надежда за феновете, докато се появяват такива групи и има и други планети, освен Чалга, на която всички по принцип и без особен избор, сме трайно заседнали.

 

А горе долу две десетилетия родната рок музика беше в състояние на нещо като будна кома. След огромния няколкогодишен подем преди и след падането на тоталитарния режим хилядите фенове, хванали китари, се сблъскаха  челно с възела от социални, икономически и културни проблеми, характеризиращи така наречения преход у нас. По- просто: оказа се, че няма кой да популяризира тази музика, и се получи огромен вакуум между фенове и музиканти. Бандите, колкото и талантливи да бяха, нямаше къде да се изявят, а феновете колкото и ентусиазирани да бяха, нямаше къде да видят група на живо.

Трагедия беше, че законодателите в българската музикална мода се оказаха хора, слушащи сръбска и гръцка музика. В тях бяха (и са) парите, те инвестираха в създаването на наш еквивалент на тези жанрове, станал известен тук  като „чалга”. Докато старите рок банди се разпадаха, членовете им емигрираха, или отчаяни, се захващаха с нещо друго, а новите групи почти не можеха да организират концерт, камо ли да запишат албум, чалгата с парите напред, бързо издуха конкуренцията на другите музикални стилове. Цяло поколение българи израстна само с музиката на гюбеците, и донякъде със странната разновидност на хип хопа, правеща се у нас, по дух и имидж абсолютно родствена на чалгата и отличаваща се само по ритми и речитативния начин на казване на текста.

При цялата тази враждебна във всички отношения среда, рокът оцеля. Имаше шепа ентусиасти, някои - тип „стари муцуни”, други – дълбок ъндърграунд групи, заедно с няколко неуморни организатори на концерти, журналисти и радиоводещи. Благодарение на тях роксцената боледуваше, но в нито един момент не спря да съществува.

През последните години, отначало бавно и почти неусетно нещата в тази насока започнаха да се подобряват. Причини за това – много, но най-важните са относителното поевтиняване на технологиите, което позволява на по-голям брой групи да записват повече и по-качествена продукция и най-вече интернет, който в своята демокрация дава възможност  на изпълнителите да се популяризират и комуникират пряко с феновете си, реални и потенциални, заобикаляйки официозните медии, които в цялост се държат като уплашени щрауси, заврели малките си главички в пясъка, да не би да вземат да видят нещо по-различно от това, което им е зададено да виждат.

Ред други фактори благоприятстват в момента изграждането на стойностна българска рок сцена. Генерираната дълги години енергия на пренебрегвания ъндърграунд започна да избива на повърхността. Вече може да се говори за явлението ренесанс в българския рок. Той се изразява в истински бум на силни, буквално на световно ниво албуми, изпълнявани от множество талантливи музиканти в най-различни стилове, най-вече въртящи се около метъла. В първата редица на това обновление и като преки предшественици, и като ярки изпълнители стоят момичетата и момчетата от софийската група SEVI.

 

НАЧАЛОТО

 

Предисторията на SEVI  в никакъв случай не може да се нарече плод на слепия ентусиазъм от рода на „аз-и-едни-приятели-се-напихме-и-решихме-да-си-направим-банда”. Началото, все още неосъзнато, се крие в мислите и емоциите на едно съвсем младо момиче, студентка по музика и музикална педагогика. Момичето се казва Светлана Близнакова и печели награда за авторска песен на фестивала в Белозем през 2005 година.

Белозем е село, разположено до жп линията Пловдив - Бургас и е известно с две неща – популацията на щъркели (най-голяма за селище в България) и множеството католици, живеещи в мирно съжителство с православните там. Именно по католическа линия се организира ежегоден фестивал, привличащ гости от Италия, Франция, Полша, САЩ. Един от тези гости, италианския композитор Пино Биаджоли (Pino Biaggioli) се впечатлява от изпълнението на Светлана и скоро я кани в Италия да запишат съвместен проект. По ред причини начинанието не се осъществява, но има дълготрайни последствия върху участниците в него. Най-очевидните от тях са легитимацията на Светлана в света на музиката, както и създаването на най-големия хит на SEVI до момента – On My Own, чиито първообраз е създаден от Светлана и Пино по време на съвместната им работа.

Бъдещата създателка и вокалистка на SEVI пее буквално откакто е проходила и през целия си съзнателен живот не е изпитвала и капчица съмнение каква иска да стане.

Сякаш винаги съм знаела че искам да правя това и само това, колкото и тривиално да звучи – споделя Светлана. - Още на две годинки майка ми ме е записвала как пея без нито един фалшив тон. Имам бегли спомени от петгодишна възраст, когато си бях направила микрофонна стойка от мотовилката на баба и "изнасях концерти " пред семейството. Така че музиката ме избра, аз я последвах и съм щастлива.

10608911_10204413121711585_619388635_n

С тази ранно открита и насърчавана дарба пътя пред Светлана е ясен – музикално образование. Според нея за усъвършенстването си е случила и на учител:  Уроци по солфеж взимах няколко години при Весела Манолова - уникален педагог, много строга и взискателна, за което и благодаря. При нея ходех и на пиано 8 години преди да вляза в университета.

По време на следването си Светлана опитва първо с оперно пеене.   Но още на първата година разбрах че моят път е рок музиката – казва тя. Общо погледнато, музикалните и предпочитания са в тази насока. - Никога не съм имала идоли в музикално отношение, слушам много разнообразна музика, старая се да съм в час с всичко, което се случва в музикалния свят, но и се опитвам да правя своя музика, която да не звучи като никоя друга, за това не прекалявам със слушането на конкретна група или изпълнител. Естествено не липсват по-любими имена като Тина Търнър, Аеросмит, Бон Джови, Nickleback, Miles Kennedy...

Тук е момента да се спомене и взаимовръзката между

 

ИТАЛИЯ

 

и Светлана, оказала огромно влияние върху певицата и като човек, и като творец, а оттам и на SEVI като група. Повечето от нас гледаме на италианците като световни господари на операта и класическите жанрове. Естрадата им също е уникална, олицетворявана от гиганти като Челентано, Котуньо, Ал Бано, Рамацоти. Това, което не достига до нас е, че италианците като една от най-музикалните нации в света имат много силна и развита рок сцена. Нямат много световни звезди в жанра, но като организация и класа са на светлинни години пред нас. Обусловена случайност е, че именно Пино Биаджоли- италианец, забелязва таланта на Светлана.Тя споделя: В Италия ме заведе отново музиката.Винаги съм имала особен афинитет към тази държава, научих и езика просто защото ми харесва много. Извън музиката за мен Италия винаги е била като втора родина, чувствам се много добре там, на място...Има нещо във въздуха, което е необяснимо с думи, но ме кара да се връщам там отново и отново...

Там през следващите години младата вокалистка се връща многократно в опитите си направи солова кариера. По една или друга причина не се получава, но тя трупа огромен опит как се случват нещата в музикалния бизнес и определено научава как трябва да се случат. Това обяснява много сериозния, изпипан в детайли подход на SEVI към всяка една тяхна изява, рядко срещан по нашите краища, особено когато не си заобиколен с бдителни пиар-и и зад теб не седи фрашкана с пари музикална компания, владееща всякакви медии и пръскаща луди средства за промиващи мозъците реклами.

Имах възможността да работя с музикантите от група Eldritch и Пино Биаджоли, намерих много приятели и видях как се правят нещата извън България – лаконична е по този въпрос Светлана.

 

СЪМИШЛЕНИЦИ

 

Постепенно, задълбавайки все повече в света на музиката покрай следването и опита си в Италия, у Светлана започва да се оформя идеята да направи нещата по друг начин – всъщност трудния. Да направи пробив в България и да измине целия почти невъзможен път от пълната анонимност до известността, от самото начало следвайки високи цели и стандарти. За целта тя започва да се оглежда за музиканти, мислещи на нейната вълна. И попада на баскитариста Рали Велинов, с когото за дълги години и не само в музикално, но и в лично отношение свързва живота си.

Възпитаник на Националното музикално училище със специалност валдхорна, Рали още от дете става фен на твърдата музика и извън училище опъва струните в цял куп групи. Любимите му банди към момента са Sixx Am, Alterbridge. За запознанството им Светлана си спомня: Запозна ни обща позната изцяло по служебни въпроси...Още на първата среща открихме че искаме едно и също от живота и плановете и амбициите ни се преплитаха изцяло.От тогава не сме се разделяли 8 години.

севи1-3

През следващите години двамата участват заедно или поотделно в най-различни проекти, създават доста песни в тандем и започват да търсят път тези песни да се реализират и да стигнат до публиката по най-добрия начин. Накрая идеята за собствена банда изкристализира окончателно. Светлана обяснява нещата така:

След известен период на съвместна работа и у двамата се появи идеята, че е дошло времето нашата музика да стигне до хората.  Рали първи заговори за сформиране на банда и в последствие двамата решихме, че това е най-добрия път. Така заедно решихме да създадем SEVI.

Те започват да търсят подходящи за целта хора и постепенно ги намират. В началото на 2010 година групата е официално сформирана - идва времето на SEVI.

 

Следва продължение... тук

MetalHall

Leave a reply